Една от най-силните критики, които бяха отправяне към новия експанжън на World of Warcraft – Cataclysm е, че Близард прояви фаворитизъм към Ордата във всяко едно отношение – и най-вече по отношение на сюжета на играта, докато в същото време историята на Алианса просто не бе развита силно. В рамките на последните две години бяха публикувани две книги, написали от Кристи Голдън. Първата е The Shattering и тя разкриваше събитията, довели до повторната поява на дракона-аспект Детуинг в играта. Тя разкри и историята, довела до появата на нов боен вожд на ордата – Гарош Хелскрийм, син на легендарния Гром Хелскийм, докато старият боен вожд Трал се втурна да спасява света. Да, книгата засягаше и част от историята на Алианса, в частност как трите клана на джуджетата се обединиха, но тази част от историята беше просто занемарена... Втората книга, която излезе, отново на Кристи Голдън, описваше историята на орка Трал – Thrall: Twilight of the Aspects. На всичкото отгоре като че ли цялата игра Cataclysm разкриваше пред нас колко велика е Ордата, колко слаб е Алиансът... Особено внимание беше обърнато на Немъртвите и на Силванас, които просто завоюваха целия южен Лордерон, изтласквайки ефективно Алианса от неговите земи... Съвсем естествено бе, че играчите от Алианса възнегодуваха силно и искаха този фаворитизъм от страна на Близард към Ордата да престане...
Точно в такава атмосфера се появи новият роман на Ричард Кнаак – Wolfheart. Книгата бе публикувана на 13 септември и аз подходих към нея изключително предубедено. С нея фаворитизмът на Близард към Ордата приключи. Нещо повече – тази книга определено няма да се хареса на привържениците на Ордата – тя разкрива един могъщ Алианс, който безпроблемно разкрива пъклените планове на Гарош Хелскрийм и успява да ги разбие на пух и прах. Точно от такава книга имах нужда – книга, разкриваща могъществото на един модерен Алианс – в една модерна история на World of Warcraft. Старите романи, които се фокусираха предимно върху историята от Warcraft: Orcs and Humans, Warcraft II: Tides of Darkness и Warcraft III просто вече бяха морално остарели за един динамичен свят, който характеризира постоянно развиваща се и обновяваща се игра. Цели десет години изминаха от появата на първите книги, които са преведени и на български – ще ги видите под заглавията Денят на дракона, Повелителят на Клановете и Последният пазител. Време беше да излезе на пазара нещо ново, но същевременно и класическо – в един модерен Азерот как добрите лидери от Алианса прецакват лошата Орда...
Огромната изненада за мен, прочитайки тази книга (Wolfheart), бе, че стилът на Ричард Кнаак се е подобрил драстично!!! Никога преди не съм си мислел, че Warcraft книга на Кнаак ще ми хареса повече от книга на Голдън... Хората винаги са харесвали повече Голдън, но след излизането на Cataclysm и Thrall: Twilight of the Aspects мнозина от нас не просто се разочароваха от Голдън, но бяха отписали играта изцяло. Считахме, че сюжетът вече е непоправимо съсипан. Ако Голдън не можеше да измисли нещо оригинално, какво можеше да кажем за Ричард Кнаак и неговия Wolfheart... Тези от нас, които следят официалните форуми на Близард, веднага забелязват как общността непрекъснато се подиграва със стила на писане на Кнаак, бедния му речник, как писателят непрекъснато върти два-три героя във всяка една книга – червенокосия магьосник Ронин, жена му Верееса и дракона Крас, дава на тези изтъркани герои божествени способности и айдееее, време е да спасяват света.
Нищо подобно обаче няма в Wolfheart. Ронин, Верееса и Крас напълно отсъстват от книгата и дори не са споменати... За сметка на това Кнаак е съумял да напише достатъчно добра история, за да разкрие взаимоотношенията между отделните представители на Алианса. Централно събитие в Wolfheart е събранието, което се организира в Дарнасус, целящо Уоргените да бъдат допуснати в Алианса. На това събрание се появяват почти всички известни лидери, които участват в по-нататъшните събития, описани в книгата. Бях доста изненадан от появата на лидера на дренеите – Велен – и как той се оказва религиозния настойник на човешкия принц Андуин Рин (за сведение на читателите – Дренеите винаги са били пренебрегвана раса в играта – и може би само на два пъти дренеи са били главни герои в роман – Велен в Rise of the Horde и Ириди в Night of the Dragon). Не е пренебрегнато напрежението между трите клана на джуджетата – разигран е конфликт между краля на гномите Гелбин Мекаторк, лидера на джуджетата от Тъмното Желязо – Дръкан. На събранието се откроява и... ИЗНЕНАДА – легендарния лидер на джуджетата от Еъри Пийк Курдран Уайлдхамър, който отскоро се завърна в Азерот – още един неочакван шамар от чичко Кнаак, който вкара в книгата Курдран, а не един друг негов лансиран герой още от епохата на Денят на Дракона – Фалстад от Еъри Пийк. На събранието обаче мистериозно отсъства Джейна Праудмуър – може би един от най-известните герои в целия Warcraft – тя е бившето гадже на падналия принц Артас, който впоследствие стана Лич Кинг... Джейна Праудмуър беше приятелка на Трал и винаги е поддържала добри взаимоотношения с Ордата. Миналата година, когато беше публикувана книгата The Shattering, Джейна пък успя да се сдобри с Бейн Блъдхууф, новия вожд на Таурените – и дори успя да им помогне! Но огромната изненада в Wolfeart на Кнаак, която може би много от читателите са я пренебрегнали, е че наместникът на Джейна от кралство Терамор, който присъства на събранието – Архимаг Тревош съобщава, че Джейна нямало как да дойде – тя е трябвало да остане в Терамор, за да организира войските в новата война срещу ордата... Какво по...???!?!!? Възможно ли е Джейна да се е променила и да е станала малко по-войнствено настроена към Ордата? Това е въпрос, който ще ме гложде известно време, макар че вероятно няма да чакам дълго – една от следващите книги от Warcraft света, която ще бъде написана, ще се фокусира върху Джейна... Надявам се Близард да са направили нещо по въпроса, за да не изглежда Джейна като разревана лигла... а книгата Wolfheart намеква точно това!
Главният персонаж, а може би с това трябваше да започна в Wolfheart, е кралят на Стормуинд – Вариан Рин... Това е страхотно попадение от страна на Ричард Кнаак!!! Една от огромните критики към Близард е, че след падането на Лордерон, което бе показано през 2002 година в играта Warcraft III: Reign of Chaos, някак си компанията не успя да разработи добра история за развитието на човешките кралства. Стормуинд и Терамор винаги бяха някак си в сянката на Лордерон. В Wolfheart Кнаак съумява да разработи солидна история за крал Вариан Рин, който в книгата е благословен от древния вълк-полубог Голдрин (Логош) – а не както беше погрешно споменато по-рано, обладан от него... Някои от читателите биха могли да възразят, че по този начин Кнаак се опитва да вкара нов божествен елемент във Вариан Рин и го превръща в новия Ронин... Аз не мисля, че това е така – Вариан е представен по-скоро като конфликтна личност, която не винаги може да взима правилните решения и доста често греши...
И разбира се, бях изумен от майсторството, по който крал Ген Греймейн от човешкото кралство Гилнеас беше вмъкнат в сюжета на книгата. Кралството в Катаклизъм е разрушено от Немъртвите на Силванас и това е променило краля до неузнаваемост – той е станал по-малко антисоциален, доста по-чувствителен към проблемите на другите и желаещ да помага на всеки с каквото може. Греймейн е променен и от нещо друго – той е прокълнат завинаги от проклятието на уоргените... Независимо от това Греймейн е представен не като звяр, а като човек – със своите човешки емоции и човешки мечти... Това затвърждава схващането, че уоргените не са в същината си една нова раса – те са просто хора, пострадали от едно проклятие - но вътрешно винаги ще си бъдат хора. Това е много важно, за да може играта по някакъв начин да се развие и занапред. Силата на уоргените, която се демонстрира в Wolfheart, представлява нещо като антипод на силата на немъртвите в Ордата... През последните месеци в Cataclysm беше доказано, че немъртвите, макар и че са били хора, преди да бъдат повалени в битка и възкресени като немъртви, всъщност се отричат от човешката си същност. Сред куестовете в Hillsbrad ние научаваме, че немъртвите гледат на хората като на досада... Книгата Wolfheart обаче затвърждава схващането, че уоргените, за разлика от немъртвите, винаги се възприемат като човешки личности. Те продължават да са хора... и най-важното – приети са сред редиците на Алианса. Разбира се, приемането им не стана лесно – Гилнейците са били част от Алианса някога, преди да го напуснат в името на собствения си изолационизъм. В книгата Ген Греймейн и Вариан Рин открито се конфронтират – Вариан не иска да приеме Греймейн в Алианса, но накрая двамата стигат до разбирателство – първо, след общ лов, в който и двамата крале участват, и второ, след ритуал, на който Вариан е подложен – и на който се вижда, че той е избраният войн-шампион от вълка-полубог Голдрин – който в същото време е повелител и на уоргените...
Единственото огромна разочарование за мен относно Wolfheart бе, че независимо, че книгата бе фокусирана върху двамата крале – Ген Греймейн и Вариан Рин... никакво внимание не е обърнато както на съдбата на Стормуинд като кралство, така и на Гилнеас като кралство. Действието не се развива нито в Стормуинд, нито в Гилнеас – като цяло, не се развива в Източните кралства. То се развива в Калимдор, на елфска земя... В тази книга има твърде много елфи и това е дразнещо... Достатъчно сме чели за Малфюриън и Тиранде в Stormrage и War of the Ancients. Но пък Кнаак успява да компенсира донякъде и този недостатък, макар и не много – той успява да даде представа за живота на елфите след увреждането на световното дърво Нордрасил, успява да разкаже за това как елфите се справят с това, че вече не са безсмъртни... Катаклизмът е принудил елфите да приемат в редиците си и доскоро смъртните си врагове – магьосниците-елфи, т.нар. Висшеродни. Това е довело до конфликт в Дарнасус, който е доста интересно описан в Wolfheart… Тези елфи-магьосници започват да изчезват и по-късно биват откривани мъртви... легендарната Маиев Шадоусонг от Warcraft III: The Frozen Throne и Burning Crusade се завръща и предлага да разследва причината за смъртта на магьосниците. А всъщност нещата се оказват една огромна конспирация – зад убийствата стои самата Маиев и е разигравала всички за собствените си планове – които включват разрушаване на Алианса, прогонване на магьосниците... Няма нужда да казвам, че тези планове пропаднаха, макар и Маиев да не умира в книгата...
А любимият ми момент от книгата си остава последната битка между Алианса и Ордата в Ашенвейл, която завършва с победа за Алианса... Имаме и дуел между Вариан Рин и Гарош!!! Но пък мед за душата ми си остана това как миличките орки бяха домъкнали магнатаври от Нортренд и имаха страхотен план за завоюване на Ашенвейл ... и как целият този план пропадна... Брилн, оркът, домъкнал магнатаврите от Нортренд, беше доста умело иронизиран – малко преди да умре от меча на крал Рин, той продължаваше да нарежда като на умряло... „моите магнатаври, моите мечти...”... Хахахахахааааа!
В общи линии..
ПЛЮСОВЕ:
+Подобрен стил на писане на Кнаак, липса на досега използваните клиширани и омръзнали ни персонажи, почти пълна липса на герои с божествени характеристики
+Добре развита история на Алианса
+Класическа книга за враждата между Ордата и Алианса, която кулминира в истинска битка – първата реална модерна битка в съвременния свят от Warcraft Вселената... Приключи играта на дипломация между двете фракции и се мина към открит военен конфликт, ура!!
+Много умело вмъкната тънка ирония към Ордата и техните планове...
+В официалните форуми на Близард най-сетне се вижда, че хората си променят мнението към Кнаак и действително харесват последната му книга...
+... т.е. Wolfheart вероятно е най-добрата книга на Ричард Кнаак!!!
МИНУСИ:
-Книгата е за човешки крале – Ген Греймейн и Вариан Рин, докато самото място на действие не се развива в човешко кралство. Твърде много елфи, което донякъде разваля атмосферата...
-Малфюриън, макар и да си има жена, продължава да бъде гей...
Автор: Светослав ... т.е. аз
